Трудно
7:00, алармата известява момента в който деня трябва да започне за мен. Отварям едното си око. Протягам изтръпнала ръка към червената точка на екрана. След няколко опита с мъка успявам да позиционирам пръста си върху правилното място. Алармата спира, а аз унесен забравям за нея и продължавам съня си, лишен от сънища и спомени. Само един черен екран пред очите ми.
8:00 втора аларма. Вече осъзнавам, че пак няма да успея да стана на време и да започна деня, така както ми се е искало предната вечер. Унасям се. Половин час по-късно чувам третата аларма. Не отварям очи. Оставям алармата да изпее песничката си. Пропускам я покрай ушите и не й позволявам да ме дразни. Усещам тялото си тежко. Много, много тежко. Болят ме раменете. Очите ми още са затворени. Пред черния екран започват да играят образи. Неясни. Мисли започват да се прокрадват в главата ми. Странни мисли. Несвързани, безцелни. Сякаш са там просто ей така, за да запълнят дупката. За да стартират мозъка ми. За да ме задържат достатътчно дълго буден, докато някоя истинска мисъл успее да заеме мястото им. И новия ден да започне. Няма живец в мен, и като че ли две ръце ме теглят от дъното на преизподнята.
Отварям очи. Светло е. Сякаш на самоход се изправям. Ставам от леглото. Някой трябва да ми припомни, кой съм? Къде съм? Каква е целта ми? Докопвам хавлията, хвърлена небрежно върху облегалката на стола ми. Тръгвам към банята. Пътя до душа е някак познат. Не се замислям и сякаш го минавам със затворени очи. Пускам водата. Сядам на тоалетната чиния и оставям водата да ме облива. Онази мисъл, все още я няма. Празнотата и тъмнината продължават да са там, а аз знам, че трябва да започна новия ден. А не знам как.
8:00 втора аларма. Вече осъзнавам, че пак няма да успея да стана на време и да започна деня, така както ми се е искало предната вечер. Унасям се. Половин час по-късно чувам третата аларма. Не отварям очи. Оставям алармата да изпее песничката си. Пропускам я покрай ушите и не й позволявам да ме дразни. Усещам тялото си тежко. Много, много тежко. Болят ме раменете. Очите ми още са затворени. Пред черния екран започват да играят образи. Неясни. Мисли започват да се прокрадват в главата ми. Странни мисли. Несвързани, безцелни. Сякаш са там просто ей така, за да запълнят дупката. За да стартират мозъка ми. За да ме задържат достатътчно дълго буден, докато някоя истинска мисъл успее да заеме мястото им. И новия ден да започне. Няма живец в мен, и като че ли две ръце ме теглят от дъното на преизподнята.
Отварям очи. Светло е. Сякаш на самоход се изправям. Ставам от леглото. Някой трябва да ми припомни, кой съм? Къде съм? Каква е целта ми? Докопвам хавлията, хвърлена небрежно върху облегалката на стола ми. Тръгвам към банята. Пътя до душа е някак познат. Не се замислям и сякаш го минавам със затворени очи. Пускам водата. Сядам на тоалетната чиния и оставям водата да ме облива. Онази мисъл, все още я няма. Празнотата и тъмнината продължават да са там, а аз знам, че трябва да започна новия ден. А не знам как.
Коментари