Трудно
7:00, алармата известява момента в който деня трябва да започне за мен. Отварям едното си око. Протягам изтръпнала ръка към червената точка на екрана. След няколко опита с мъка успявам да позиционирам пръста си върху правилното място. Алармата спира, а аз унесен забравям за нея и продължавам съня си, лишен от сънища и спомени. Само един черен екран пред очите ми. 8:00 втора аларма. Вече осъзнавам, че пак няма да успея да стана на време и да започна деня, така както ми се е искало предната вечер. Унасям се. Половин час по-късно чувам третата аларма. Не отварям очи. Оставям алармата да изпее песничката си. Пропускам я покрай ушите и не й позволявам да ме дразни. Усещам тялото си тежко. Много, много тежко. Болят ме раменете. Очите ми още са затворени. Пред черния екран започват да играят образи. Неясни. Мисли започват да се прокрадват в главата ми. Странни мисли. Несвързани, безцелни. Сякаш са там просто ей така, за да запълнят дупката. За да стартират мозъка ми. За да ме задържат достат