Въпрос на гледна точка!

Не съм голям фен на поезията. Най-вече заради подхода по който ни я предлагаха в училище. И вечния въприс: "Какво чувстваш, когато четеш/чуваш това стихотворение?" и всичката теория и анализ, който те карат да правиш. Може би, ако ни бяха оставили сами да проумеем нещата щеше да е по-добре. Но това е минало. Понякога, в настоящето, се случва да попадна на поезия, която ме грабва особено когато е добре поднесена. На това попаднах днес във FB, придружавано от и от доста описателна картинка. Насладете се. Ако автора на стихотворението попадни някога тук - Благодаря, красиво е :)  Голота Ужасно ти отива да си гола! Аз ще оставя лампата да свети, а ти тръгни из стаята на воля и съживи бездушните предмети: килимът ходилата ти да близне  със пламнали езици, да изпъшка под теб диванът, шкафът за сервизи гръдта ти да погали с влажна дръжка, косите ти корнизът да целуне по нишката на паячето горе… Приличаш на божествена рисунка във рамката на лунния

7:00, алармата известява момента в който деня трябва да започне за мен. Отварям едното си око. Протягам изтръпнала ръка към червената точка на екрана. След няколко опита с мъка успявам да позиционирам пръста си върху правилното място. Алармата спира, а аз унесен забравям за нея и продължавам съня си, лишен от сънища и спомени. Само един черен екран пред очите ми. 8:00 втора аларма. Вече осъзнавам, че пак няма да успея да стана на време и да започна деня, така както ми се е искало предната вечер. Унасям се. Половин час по-късно чувам третата аларма. Не отварям очи. Оставям алармата да изпее песничката си. Пропускам я покрай ушите и не й позволявам да ме дразни. Усещам тялото си тежко. Много, много тежко. Болят ме раменете. Очите ми още са затворени. Пред черния екран започват да играят образи. Неясни. Мисли започват да се прокрадват в главата ми. Странни мисли. Несвързани, безцелни. Сякаш са там просто ей така, за да запълнят дупката. За да стартират мозъка ми. За да ме задържат достат

Вечер. Тишина. Прохлада, нахлуваща от леко открехнатия прозорец. Сърце, което трепва при всяко вдишване. Усеща началото. Усеща събуждането. Усеща промяната. Усеща пролетта. Капки дъжд, тихо подрънкват по прозорци, покриви, събуждащите се дървета и асфалта. Изведнъж въздуха се изпълва с онзи аромат, жадуван цяла зима. Аромата на пролетта. Сърцето спира. Поема си дълбоко въздух и пак продължава да тупти. Развълнувано. Топъл дъжд , чакан дъжд , плиснал в миг и отшумял . Как светът изведнъж стана по-красив и бял .  Из "Топъл дъжд"  от Силвия Кацарова

Love Отваряш очи. Усещаш, че ти се спи, но една сила идваща от към стомаха и забиваща се в мозъка ти,  измества всички стандартни мисли и желания и на тяхно място се появяват нови. Не да се натискаш в леглото, а да се завъртиш на една страна, да намериш човека до теб, да си проправиш път до устните му. Целувайки по пътя, вратлето, ушичките, бузките, нослето. Да го гледаш как отворя сънливо очи и да му прошепнеш: "Добро утро". Поглеждаш го във влажните очи, които още те опознават. Ставаш. Отиваш в банята. И там намираш двете ви четки за зъби, заспали, като две лъжички и усмивката ти става още по-широка и една топлинка те изпълва. Време е деня да започне с усмивка.