Случайността на моя страна :)

Срещаш се непрекъснато с адски много хора. Това се случва на улицата, в градския транспорт, в киното, кръчмата или ако щеш дори и в обществена тоалетна. Някои виждаш за първи и последен път в живота си, други по някаква причина повече от веднъж. Понякога някой ти прави впечатление с нещо. Държане. Външен вид. Книга, която чете. Силната музика която слуша. И ти се иска това да не е последния път, когато се виждате.

Пътуваш си с градския транспорт и виждаш някой (най-често от противоположния пол), и (най-вероятно от скука) започваш да се питаш, дали няма да слезне на мойта спирка. Идва твоята спирка, чивека слиза. А сега дали ще поеме в моята посока. Той поема. Стигате до завой. А сега ... Пътищата ви се разделят.

Но понякога, дали съдбата, дали простата случайност или това, че просто хората се събират по разни събития заедно се случва пътищата да се пресекат.

Това се случи и на мен (най-после) :)

Бях на семинар по фотография (странно, защо беше наречен така, беше си чист курс :). Пътувах с метрото от Младост към Централна гара. Бях доста весел, очаквах да се запозная с нови хора. Очаквах да се върна на място (преди година ходих в същото студио на курс - друга история) на което съм се запознал с готини хора. Преметнал чантата с техника през рамо, най-спокойно се бях облегнал на един пилон (не знам как се наричат тези вертикални пръти в мотрисите за коите с хващаш за да не паднеш), четях книга и не обращах внимание на никой и на нищо около мен. Дойде станция "Сердика" ... и там нещо привлече вниманието ми. Беше момиче. Сини дънки, бели кецове и шалче. Не можах да видя лицето му, но носише фотографска чантичка преметната през рамо и се движеше в същата посока като мен, към долната станция на метрото. Момичето изведнъж се забърза. Погледнах си часовника. Не оставаше много време до началото на курса (по-лесно ми е да го наричам курс вместо семинар),  и ми хрумна, че може би бърза за същото място където и аз. Трънах с нейната крачка, минах по стълбите вместо по претъпкания ескалатор, за да не я изпусна. Преди самата спирка, тя даже се затича. Хората около мен и те се бяха забързали. Най-вероятно влакчето беше пристигнало и хората не искаха да чакат следващото. Не чувах какво се случва. Бях се заслушал в същата песен (за която също може би трябва да ви разкажа), която слушах вече няколко дни. Свалих слушалките, но влак така и не се чу да идва. Един забързал се и всички си мислят, че и те ще са част от хората изпуснали влака. Какво толкова следващия е след 5 минути, дору да закъснея знам, че не е проблем, а момичето ако имам щастието да отива на същия курс, ще имам възможност да я видя в следващите 6 часа. Продължих спокойно, слезнах на перона и тя беше там. Намерих си място, където да изчакам влака, не много далеч от нея, така че я виждах с периферното си зрение. Влакчето дойде и се качихме. Влезнахме през една и съща врата. Тя седна и извади книга. Тук вече почнах да се съмнявам. Книга, за 2 спирки, явно не е само за две спирки, жалко. Дойде моята спирка. Слезнах и се заоглеждах накъде трябва да тръгна, защото не познавах допре тази метростанция. В последния момент видях сините дънки някъде пред мен в тълпата и надеждата се върна. Продължих по пътя си, настигнах я. И я подминах. 

Още отпреди да се кача във влъкчето, се чудих дали да не я заговоря, да я питам дали случайно не е в същата посока ... но нали съм си аз, не събрах кураж и просто оставих нещата да текат от самосебе си.

По пътя към сградата в която се провежда курса на няколко пъти се спирах и поглеждах назад. И тя беше там. Качи се след мен и в сградата. Пред вратата ме настигна и влезнахме заедно.

Мислех си, че никога няма да ми се случи.

После разрбах, че тя не е знаела пътя и ако бях се пристрашил да я заговоря можеше да съм й от полза :)